…и вложил вечността в сърцето им… (Екл. 3: 11)

 

Всичко идва от стремежа към вечност, който е вложен в човешкото сърце – искаме да останем някъде, да бъдем значими за някого, в някоя област, в нечия памет. Да ни помнят и да ни тачат – това определя много от постъпките ни и от мотивите за тях. Да ни знаят поне малцина за малко по-дълго време и да сме важни за тях. Да не изчезнем безследно, все едно че никога не сме били тук.

 

Идва време всяко поколение да осъзнае, на свой ред, отново и отново, тази житейска истина. Време всеки човек да я осъзнае за себе си. Или да не я осъзнае, но да бъде движен от нея... 

 

И ето ни: запъхтени от бързане по пътеките на живота: пишем трудове, катерим административни стълби, опитваме се да бъдем „велики” в една или друга област, да надминем другите. Защото обикновените не ги помнят, но великите ги помнят. Поне за едно или две поколение. Поне за известно време в някоя и друга учебна програма. Може да не е в целия свят, а в една страна, но и това е повече от нищо. Може да е в един град, в един университет, в едно предприятие, в една гилдия, в един род. Най-страшното е да съм никой, анонимен, нула. Обречен преди да е изчезнал, отписан, преди да е вписан някъде...
/.../

Вижте целия текст тук: http://www.hkultura.com/db_text/2013_85.pdf#page=110